Балкапан хан (Истанбул)

 кервансарай, историческа сграда

Балкапан хан (Балкапанъ ханъ, тур. Balkapanı Han) наричан още и "българското консулато" в Цариград преди Освобождението от Турско робство е основното средище на българите в Цариград в епохагта на Националното Възраждане и борбата за църковна нецанисимост в XIX в. В града те достигнали до 60 000 души и произхождали от всичките краища на българските земи - Тулча, Видин, Ниш, Скопие, Охрид, Битоля, Костур, Солун, Драма, Ксанти, Гюмюрджина, Димотика, Одрин., като най-многобройни били занаятчиите и търговците от Калофер, Копривщица и Котел.

Балкапан хан е един от най-старите запазени действащи средновековни търговски комплекси в Константинопол, споменаван е от Евлия Челеби и в други документи.[1] Той става „Българското средище“ през втората половина на 19-ти век, когато Цариград става център на борбата на българите за църковна независимост. Днес още функционира търговски, но и частично се руши.
Намира на "Балкапан сокак" №13 (Balkapanı Sk. No:13, Tahtakale Mahallesi 34116 Fatih/İstanbul) и заема изцяло карето между улиците: Тахта кале, Балкапани, Хасирчилар и Кьомет Тюрк (Tahtakale Cd., Balkapanı Sk., Hasırcılar Cd. и Cömert Türk Sk.) недалеч от моста за Галата от пл. Еминьоню (Eminönü) на Рустем паша.
Ханът е масивна каменно-тухлена двуетажна с мансарди сграда около 85 на 55 м широка към 12 м застроена напълно сключена около настлан с плочи някога голям към 60 х 30 м вътрешен двор. Той всъщност е представлявал нещо средно между градски кервансарай и непокрит безистен за продаване стоки на едро (тур. „капан“ значи огромва везна за мерене на едро, каквато е имало някога в двора му) и е една от най-старите такива сгради запазени в Константинопол. Приземието му е от византийската епоха, строено не по-рано от 6-век, а суперструкцията е правена или поне основно възстановени в 16 век и още от византийско време е бил на венецианските търговци, които насред османската мюсюлманска столица дори имали своя църква в приземието му. За отбелязване, между другото е, че в 1554 г. някъде в района тук е отворено първото в света кафене. Между 1688 и 1952 г. са засвидетелствани няколко пожара на които ханът става жертва. Днес макар частично да се руши и да е обрасъл с всевъзможни сегашни чаршийски елементи комплексът още функционира търговски с дюкяни, складове, кафене, в част от него работи дори малък хан – Küçük Aktar Hanı.
Балкапан хан с българската книжарница била срещу него е „Българското средище“ през турското робство когато Цариград става център на борбата на българите за църковна независимост. През ХIХ век в Константинопол българите наброяват между 40 000 и 60 000 души колкото няма в нито един друг град. Именно тук в Балкапан хан в 1849 г. Иван Богоров започва да издава българския „Цариградски вестник“, тук кънтят стъпките и словата на Петко Славейков, издавал в Цариград в-к „Македония“, на Георги Раковски, на Александър Екзарх, Константин Величков, Стоян Михайловски, търговците-банкари Тъпчилещови и мн.др. В 1872 г. точно срещу хана е открита българската книжарница „Промишление“ където Иван Вазов се запознава и сприятелява с К. Величков и Стефан Бобчев, тук идват Васил Левски и Стефан Караджа, Георги Бенковски, Райна Княгиня и т.н. За Балкапан хан Хюсеин Мевсим пише: "Ханът – е „свърталище“, „сборище“, „консулато“, „хотел“, „поща“, „университет“ за българите, място, където не само припечелват хляба си, но и се заемат с овладяването на чужди езици (известният търговец Н. Тъпчилещов на 55 г. започва да изучава френски) Тук българинът получава „политическото си кръщение“ (Константин Величков), намира подслон в бурни периоди (по време на Априлското въстание Иван Вазов бяга през Истанбул и до отплаването на кораба за Одеса се крие в кантората на търговец от Калофер). Това е пространството, където българинът трябва да бъде признат и да се утвърди сред останалите етнически ....От средата на 40-те до началото на 80-те г. на XIX век „Балкапанъ хан“ представлява за българите едно пространство, колкото интимно, родно, свое, толкова и публично – тук напусналият патриархалното си гнездо българин мери ръст с другите, утвърждава се в пъстротата и смесицата от народи и езици, добива и повишава самочувствието си".
Тончо Жечев в забележителната си историческа исторически документална книга „Българският великден или страстите български“, Пенчо Славейков в своите биографични записки и много други бележите личности описват целият български кипеж тогава с неговия неотменим център – Балкапан хан в Цариград.
Ханът се превърнал в средоточие на българите още преди 1849 г., когато в него д-р Иван Богоров основал първата българска печатница в града. В нея се отпечатвал официозът на българите - „Цариградски вестник". В него се подвизавали и всички членове на български търговски и културно-просветни дружества. Тук получили житейската си подготовка и реализация в просветен, професионален и политически план мнозина българи. Така Балкапан хан започнал да играе ролята и на нещо подобно като българско консулство преди учредяването на Екзархията през 1870 г.
Ханът представлявал грамадна старинна постройка - кервансарай, какъвто бил например Куршум хан в Пловдив: двуетажна сграда, с правоъгълна форма, вдигната от камъни, тухли и хоросан. В него се влизало през голяма желязна врата, която стар и верен пазач вечер затварял, а сутрин отварял. Вътре, на първия етаж имало около 60 малки и влажни магазини за стоки, на втория етаж, застроен със сводове в ориенталски стил, се помещавали търговските кантори. На този етаж се излизало по големи каменни стълби, тръгващи близо до входа. Вратите на стаите и прозорците били тежки, железни. Към стаите и канторите водели два коридора, застлани с камъни. Над всяка кантора имало кубе и в него малка стаичка, в която живеели прислужниците. Целият покрив на сградата бил покрит с оловна ламарина, а под първия етаж бил разположен огромен зимник, където търговците държели на хладно някои стоки - масло, червиш (лой от варени кости) и др. В своето описание на хана д-р Иван Богоров пише, че в двора, наречен „капан" се продавали и други стоки с неприятен дъх - лой, лоени свещи, волски и биволских кожи, хранителни продукти. Зимникът се използвал и за склад на хранителните продукти на еничерите - оттогава датирал обичаят в хана да не влизат жени.
Българските търговци били главно именно в "Балкапан хан", западно от моста Галата. Тук основният език бил българският и това място се смятало за българско "консулство". По това време българите, идващи в Цариград, смятали посещението на "Балкапан хан" за един вид хаджилък. Постоянно в него се събирали търговци, занаятчии, представители на интелигенцията. Тук те се осведомявали как вървят работите по търговията, занаятите, политиката, а в неделя и празник отивали в българската черква. Постройката била грамадна, подобна на кервансарай. Била изградена от камъни и тухли, споени с хоросан, върху четвъртита основа. В двуетажната сграда се влизало през внушителна желязна врата. Във вътрешния двор на първия етаж били наредени около 60 дюкяна, а на втория етаж били търговските кантори. Около "Балкапан хан" се намирали още няколко български средища. В "Чорапчъ хан" имали присъствие главно копривщенци и панагюрци. В "Бояджъ хан" отсядали търговци. Подобно присъствие имали българите в "Елчи хан", "Кючюк йени хан", "Кумру хан", "Папаз хан", "Зюмбюл хан", "Валиде хан", а джелепският хан в махала Балат при Фенер бил открит от българин.
Вечер търговците и писарите от канторите се прибирали в къщите си, а в хана оставала само прислугата. Повечето търговци били българи, но имало и гърци, арменци, а в долните стаи пребивавали турци, персийци (аджеми) и други. По подобен начин изглеждали по-голямата част от останалите ханове край Балкапан хан - Чорапчи хан (в него живеели предимно копривщенци и панагюрци), Бояджи хан, който бил само за търговци, Илчи хан, където се приютявали пратеници и посланници на европейски държави, Зюмбюл хан, Папаз хан... Наблизо се намирала и най-голямата манифактура в града за вълнени дрехи - Хамбарът, в който също работели предимно българи - абаджии от Калофер. Те шиели дрехите на султанската войска - аскерът. Хамбарът тук представлявал обширна постройка, където повече от 1000 българи абаджии шиели униформи за османската войска от подбалкански шаяк. Султан Махмуд II дори поискал да му ги представят. Майсторите с големи махмудии фесове, с черни калоферски мустаци стояли на първите редици, като държали в ръцете си ножици и аршини. После тях идели калфите, а най-подир - младите чирачета, всичките с кръстосани на пояса ръце по тогавашна етикеция. Възхитеният султан се обърнал към своите везири и попитал: "Нима това са българи и такъв народ в моята държава живее?"

Днес трудно могат да се открият следи от тези сгради с типичната им късно-средновековна архитектура. В днешният Истанбул обаче има запазени немалко български светини. Всички те са дали основание някои историци да нарекат града „Българският Йерусалим".

"БАЛКАПАНЪ ХАН" - БЪЛГАРСКИЯТ МИКРОКОСМОС В КОСМОПОЛИТНИЯ ЦАРИГРАД Хюсеин Мевсим liternet.bg/publish18/h_mevsim/balkapan-han.htm
Кервансараят и ханът са едни от най-характерните архитектурни съоръжения по територията на представляващата важно звено по Великия копринен път Анатолия. Макар и да се припокриват първоначално по отношение на своите формални архитектурни белези и функционалност, с течение на времето между тях се появяват съществени различия. Докато кервансараят е грамадно и стабилно като крепост съоръжение, служещо предимно за обезпечаване на безопасността на преспиващите или почиващите в него хора и добитък, поради което оформя един цял комплекс с баня, чаршия, обор и др., то ханът, в качеството си и на по-късно развил и обособил се вариант, е по-малък и скромен, представлявайки "къща, дето застанват пътници, гости или чужденци." (Богоров). Кервансараят почти винаги се строи по протежението на търговските пътища на всеки 25-30 км, а ханът, като последица от развитието и обособяването на пазарите, започва да се "приютява" в рамките на големите населени места, да се "огражданява", като изоставя някои свои характерни отделения - обора или конюшните, и като се превръща в търговски и производствен център с кантори и складове, в който можело и да се преспива.

Обект на вниманието ни в този материал е "Балкапанъ хан" в Истанбул, разположен в пространството между Новата джамия и Тахтакале, зад Египетския пазар, в непосредствена близост до брега на Златния рог, респективно до тогавашното пристанище и митницата. Тъй като не се е съхранил надписът над входа, невъзможно е да се установи с точност кога, по чия воля и от кой архитект е построен този намиращ се днес (особено след пожара от 1952-ра) в окаяно състояние хан. Едно от подробните проучвания и описания на "Балкапанъ хан" се извършва през 1971 г., когато се установяват някои негови особености, отличаващи го от традиционния отомански архитектурен стил. Това дава основание на специалистите да твърдят, че днешният хан е въздигнат през XVI век върху основите на съоръжение от византийския период. Легендата гласи, че тук се намирал метох към християнската светиня "Света София" и даже някакъв таен подземен тунел ги свързвал. Ферманът, издаден през 1598 г. от султан Мехмед III и изпратен до кадията на Истанбул, съдържа сведения, които потвърждават, че след покоряването на Константинополис (1453) султан Мехмед II Завоевателя действително предоставил намиращото се тук съоръжение в качеството на вакъф за поддръжката на превърнатия в мюсюлманска култова сграда Юстинианов храм. Стилът на градеж и използването на някои строителни материали показват, че горните части на хана претърпели съществени изменения в резултат на ремонтно-възстановителни работи от по-късно време. Неповторимостта на този хан, който е сред най-старите образци на двуетажни търговски ханове с вътрешен двор в Истанбул, се състои в това, че съчетава в себе си строителните техники на Византия и Отоманската империя. Вътрешният двор на съоръжението, построено на доста голям самостоятелен парцел (87 x 52 м) и обградено от четири страни с улици, оформя един почти правилен четириъгълник с размери 42 х 31 м. Широко популярно е предположението, че ханът дължи името си на огромните количества пчелен мед (на турски "bal"), който търговци предимно от Кавказ и Източна Анатолия са складирали в неговите зимници. Тъй като архивни единици, намерени в двореца "Топкапъ", свитетелстват за принадлежността на махалата около хана до началото на XVI век на венецианската колония, напоследък се лансира и тезата, че днешното название е съкращение на първоначалното "Бальос капанъ", по името на венецианските посланици, установяващи се да живеят или развиващи търговските си операции в него. До построяването на Египетския пазар (1664), именно в "Балкапанъ" се складирали и се раздавали на търговците на дребно продукти като кафе, захар, памук. Във вътрешния двор на хана бил установен голям кантар, на който специален служител от градската управа проверявал точността на теглилките на другите търговци в столицата. През XVII век знаменитият пътешественик Евлия Челеби свидетелства, че "Балкапанъ хан" е "грамадно като крепост съоръжение, в което развиват дейност търговци от Египет." Документирано е и силното пострадване на хана от разрушителното земетресение през 1766 г.

В удобните и доста прохладни зимници, които до днес са се съхранили в първоначалния си вид от византийско време, се складирали още бързо развалящи се продукти като "червиш, лой, масло, сирене, кашкавал, лоени свещи, пастърма и суджуци, чер хайвер, зехтин, биволски сурави кожи" (Богоров), поради което лятно време миризмата била нетърпима.

Провъзгласяването на Гюлханския хатишериф (1839), прокламиращ равни права и привилегии на всички поданици на султана, а така също улесняването на достъпа до столицата след построяването на жп линиите Черна вода-Констанца, Русе-Варна, особено Белово-Истанбул, както и развитието на морския транспорт, са едни от най-важните причини за масовото стичане на българи към града край Босфора. В качеството си на сезонни работници те започват да се занимават с най-различни занаяти и професии, като от края на 30-те и началото на 40-те г. на XIX век тяхното присъствие в районите Султанахмед (където се намирал знаменитият "Хамбар"), Галата и Топхане става все по-осезаемо, а след концентрирането им в "Балкапанъ хан" вече може да се говори за една влиятелна колония в космополитния Истанбул, на която се дължи и превръщането му във важен български културен център и средоточие на борбата за независима църква. "Балкапанъ хан", охарактеризиран като "бивш еничарски полог" (Богоров), тъй като до ликвидирането на зловещия им корпус през 1826 г. те използвали зимниците му като складове за продукти и припаси, до отслабването на контактите между империята и придунавските княжества в началото на XIX век "Балкапанъ хан" се явява център на търговци от Влашко и Молдова. Ханът бил привлекателен и предпочитан не само поради близостта си до митницата и пристанището, а и във връзка с честите унищожителни пожари в "дървения" Истанбул. Кога точно българските абаджии и гайтанджии тотално "покоряват" хана? Според сведенията, които ни предоставя Ил. Макариополски, през 1841 г., когато той се завръща от Атина, в хана все още нямало българи. А Ив. Богоров свидетелства, че през 1847 г., когато след Лайпциг се установява в хана и основава типографията си, повечето от търговците в него били българи. Бихме могли да предположим, че установяването на българските занаятчии и търговци станало много бързо и от средата на 40-те г. голяма част от общо 85-те кантори по двата етажа и 35-те дюкяна в двора се заемат от тях, като първи се установяват гайтанджите от Калофер, Клисура и Копривщица и абаджиите от Сливен. По такъв начин започва периодът, в който в "Балкапанъ хан" се е слушала почти само българска реч. Това каменно пространство, в което "цяла сбирка от живи образци" (К. Величков) представя българското етническо землище, с изключение на Македония, се превръща в една България в миниатюра, проекция на българското в Истанбул. В тази "грамадна цитадела, докле стигне някоя парица" (Богоров) и започне своя търговия, българинът води спартански живот. Богоров подразделя кариерата на балкапанските търговци на три етапа: "1) да избада хилядо игли на ден и да ся храни със сиренце и хлебец, 2) да продава аби и 3) да бъде червишар". Докато достигнат най-високото стъпало на развитието си, те почти не напускат пределите на този своеобразен "светски манастир" - хранят се там, готвят си сами, чистят, метат камарите, перат се, преспиват по няколко души в душните гълъбарници над канторите под оловния купол, в които постоянно им гостуват близки и роднини. След приключването на работния ден и настъпването на нощната тишина, когато местният пазач е залостил тежките врати, балкапанските българи се събират на групи и в зависимост от повода и случая пеят най-различни песни. "Набрани на едно място, както в едно село" (Богоров), те пренасят патриархалните си навици в сърцето на имперската столица. От една страна, продължавайки да съжителстват с традиционните си ценности като трудолюбие, съдружност, спестовност, затвореност, от друга - българските търговци и занаятчии са принудени да мерят ръст с другите народности в империята. Това е пространство, което всеки българин, независимо от целите и срока на пребиваване в столицата, задължително посещава. През този период за българина няма "по-мило и по-любопитно място" (Богоров) в Истанбул от "Балкапанъ". Всеки пристигнал в града край Босфора се чувствал задължен да види "българската черква, в празник, и "Балкапанъ хан" в делник" (Н. Начов). Тъй като става въпрос по-скоро за поклонение, отколкото посещение, това място придобива сакрално значение за българите. В "Няколко дена разходка по българските места" Богоров не описва нищо друго от Истанбул, а насочва вниманието си единствено върху "Балкапанъ хан". Другите забележителности на града никак не го вълнуват, защото пространството на хана се припокрива с представата за столицата на империята. Красноречиви са и признанията на К. Величков, възприемащ хана като едно от чудесата на Истанбул: "Аз не можех да си въобразя Цариград без Балкапан, едно от ония места, които имаха преимуществото да разтупват детинските сърца." В ценностната скала на българина ханът по нищо не отстъпва на Златния рог, "Света София", на великолепните дворци на султаните или Принцовите острови. И колко много функции едновременно изпълнява ханът - той е "свърталище", "сборище", "консулато", "хотел", "поща", "университет" за българите, място, където не само припечелват хляба си, но и се заемат с овладяването на чужди езици. (Например известният търговец Н. Тъпчилещов на 55 г. започва да изучава френски.) Тук българинът получава "политическото си кръщение" (К. Величков), намира подслон в бурни периоди (по време на Априлското въстание Ив. Вазов бяга през Истанбул и до отплаването на кораба за Одеса се крие в кантората на търговец от Калофер). Това е пространството, където българинът трябва да бъде признат и да се утвърди сред останалите етнически съставки на империята. Той може да се храни с хлебец и сиренце, скъпернически да си брои парите, но когато привечер му се предлага "Неологос", не се колебае да бръкне в джоба и да купи скъпоструващия вестник на гръцки. Материално замогнали се, балкапанските търговци и занаятчии започват да спомоществователстват издаването на различни книги, поддържат културно-просветните дружества. В близките търговски ханове като "Чорапчъ", "Бояджъ", "Зюмбюл", "Папаз", "Валиде", "Сюлейман паша"..., също има българи, но само в "Балкапанъ" те представляват "нещо по-плътно, по-сбрано и по-отрадно".

От средата на 40-те до началото на 80-те г. на XIX век "Балкапанъ хан" представлява за българите едно пространство, колкото интимно, родно, свое, толкова и публично - тук напусналият патриархалното си гнездо българин мери ръст с другите, утвърждава се в пъстротата и смесицата от народи и езици, добива и повишава самочувствието си, дотолкова, че изтъркулнал се от втория етаж на хана по стръмните стъпала и ударил силно главата си на каменния под, той се хвали със здравината й, сравнявайки я с гръцката, която би се строшила на "хилядо парчета".