Община Топиро

 невидим обект, второ ниво администрация, чертай само граници

Община Топирос (гр: Τόπειρος, тур: İnhanlı) има площ 312.493 km2 и население11,544 души християни и мюсюлмани (2011). Главно селеще е Евлало (гр: Εύλαλο; тур: İnhanlı) с 922 жители.
Тукашната част от Тракия е принадлежала на силното тракийско племе Сапеи. Античния град тук (при Топирос) е древно тракийско селище, което сапейските царе издигат в голям градски център просъществувал и през римската епоха и средновековието. Градът е функционирал като административен и религиозен център на Сепеите, чиито царе съдават сапейско-одриската династия управлявала Одриското царство на траките обхващало земите от Северна Добруджа до Бяло море. Още в 179 пр.н.е. сапейският тракийски цар Абруполис (Abrupolis) атакува елинистическия владетел Персей и се съюзява с Древен Рим срещу гърцките елинистически държави. Впоследствие сапейските одриски царе и сапеиската войска водена от цар Раскупор I и брат му Раскос участват активно в римските противоборства - в 48 пр.н.е. се бият в битката при Фарсала между Гай Юлий Цезар и Гней Помпей, отново в 42 пр.н.е. са в съдбоносната за историята битка при Филипи между Октавиан Август и Марк Антоний и пр. Известни одриски царе на Сапеите са: Котис I син на Реметалк ?-48 пр.н.е., Раскупор I син на Котис I 48 пр.н.е.-41 пр.н.е., Котис II син на Раскупор I 42 пр.н.е. – 15г., Реметалк I син на Котис II 15 пр.н.е. – 12г., Раскупор II син на Котис II в Беломорска Тракия 12–19г., Котис III син на Реметалк I в дн. Одринска Тракия 12–19г., Реметалк II 19–26г., син на Раскупор II и Антония Трифена, Реметалк III, съпруг на Питодора II, 26–44г. През 46 г. сл.н.е. сапеите и земите им са присъединени към Римската империя в римската провинция Тракия и стават царство Sapaica (Σαπαϊκή) на Източната римска империя и Византия. Поради стратегическото си положение в началото на II век от новата ера градът им е възстановен като римо-тракийски полис от император Траян в изпълнение на неговата провинциална политика за урбанизацията на Тракия. Землището му са простирало се от двете страни на река Места и има гъста мрежа от селища и крепости. Руините на древния тракийски град се намират при излаза на р. Места (Кара су) от живописното й южнородопско дефиле недалеч от Бяло море. Те са при днешния мост над реката и се просторат на двата й бряга между настоящите села Стрелците (Τοξότες - Токсос) и Райско (Παράδεισος - Парадизос) На юг от военната база при споменатото с. Райско (Парадизос) където са "Райските извори" и около река Места, все още личат руините на тракийската античност, а в северния край на селото е част от стената на античния град, на отсрещния бряг до важната гара на ж.п. линията Солун - Одрин на с. Стрелците (Токсос) при археологическия обект "Мавзолея" са другата част от останките от тракийското селище датирано от ранната желязна епоха и съществувало дълго през следващите историческите времена.
В 812 г. тракийският град е привзет от хан Крум. В 847 г. при хан Пресиян той заедно с областта окончателно са включени в българската държавна територия. В следващата епоха заедно останалата част на България пада под визатийска власт. Освободен е от Цар Калоян в 1205 г. При цар Борил за кратко е завладян от латинците прогонени в 1230 г. от Цар Иван Асен II. По-късно е част от Деспотството на севастократор Момчил, чиято столица е Царево (дн. Ксанти) който унищожава турския флот в пристанището на съседната Булустра (Абдера) и загива в 1345г. недалеч от тук в битката при Боруград (Перитор) срещу съюзените турци и византийци. През турското робство района е в обхвата на действията на Капитан Петко войвода, който дори установява столицата си в близката Мароня. По време на национално-освободителните борби след разкъсването на Сан Стефанска България в района действат активно Таньо войвода и другите дейци на ВМОРО. На 7 ноември 1912 Родопският отряд на ген. Стилиян Ковачев освобождава Царево (Скеча, Ксанти) и цялата околия, през Междусъюзническата война градът на 13 юли 1913 за две седмеци е окупиран от гръцката армия и на 28 юли (10 август) 1913 г. с мирния договор за приключване на Междусъюзническата война в Западна Тракия е установен международно признат Български суверенитет. Границата с Гърция е установена по р. Места (Кара су) и днешната община се явява последната българска преди нея. С Ньойският договор след Първата световна война заедно с цялото Беломорие на 5 май 1920 г. тя е завзета от Гърция. На 20 април 1941 г. Втора армия заема беломорската област и тя отново е българска. С акт на Народното събрание общината заедно с Беломорието е възвърната като суверенна част от България. По примирието със съюзниците към 17 ноември 1944 г. българските администрация и войски са оттеглени. Предаден е на Гърция с Парижкия мирен договор на 10 февруари 1947 г.