Битката при Русокастро

 бойно поле, интересно място

На 18 юли 1331 г. се състои една от последните велики исторически битки на Средновековна България – сражението между войските на Втората българска държава, водени от цар Иван Александър и тези на Византийската империя, предвождани от император Андроник III Палеолог, при крепостта Русокастро. Това е последната победоносна битка на българската войска над Византия, преди България да падне под турско робство.
Една година преди това, през 1330 г., император Андроник нахлува в българските земи и превзема без особени трудности някои крайбрежни градове и крепости, разположени между Тунджа и Черно море, в това число и крепостта Русокастро. В началото на 1331 г. в българския царски двор в Търновград се развиват драматични събития – болярите извършват преврат, като свалят от престола Иван Стефан и избират за цар деспота на Ловеч Иван Александър. По майчина линия той е от Шишмановия род, а по бащина – наследник на славния род на Асеневци. Новоизбраният цар е представител на тези слоеве от българската аристокрация, която така и не се примирява с военните неуспехи срещу сърбите и със загубата на плодородната област между Тунджа и Черно море, присъединена към Византия от Андроник. Така че, още щом се възкачва на българския престол, цар Иван Александър се отправя на военен поход в Тракия. В това време Византийската империя води упорита борба с османските турци в Мала Азия. Използвайки това, българският владетел успява да възвърне властта си в Североизточна Тракия и над черноморските градове, с изключение на Месемврия, не без помощта и на българското население в областта, което с охота доброволно отваря вратите на крепостите. За да осигури тила си откъм Сърбия, Иван Александър омъжва сестра си за сръбския владетел Стефан Душан и сключва съюз с него. Но спокойствието му не трае дълго. Най-неочаквано чичо му – деспот Белаур, брат на Михаил Шишман, вдига бунт във Видин и Иван Александър насочва вниманието си към ликвидиране на тази междуособица. Византиецът Андроник тутакси се възползва от размириците и успява да си върне всички отнети от българския цар градове, без Анхиало. За това нашествие на ромеите летописецът Никифор Григора пише: „...императорът събрал достатъчно войски и започнал необявена и неочаквана война срещу българите, защото преди те да разберат, той искал да си присвои отново крепостите около Хемус, които неотдавна бяха преминали под властта на Александър. И тъй като нахлул в неприятелска страна, той я опустошавал и опожарявал и не щадял дори намиращото се на хармана жито“.
При вестта за нахлуването на Андроник ІІІ и невижданото разорение на българските земи при неговия поход, цар Иван Александър, след като не успява да склони византиеца да прекрати войната, събира голяма войска от 8000 души и се отправя на юг през Стара планина към крепостта Русокастро, където е разположил бойния си стан византийският император. Немалкото разстояние от Велико Търново до Айтоско войската на българския владетел преодолява само за пет денонощия. Започват се нескончаеми преговори между разделените от тесен и каменист проход враждуващи армии. Между двата неприятелски лагера непрекъснато сноват пратеници, които разнасят високопарни писма, в които двамата владетели защитават правата си над оспорваните територии. Окрилен от численото превъзходство на армията си, нашият цар отговаря гордо на императора, че „искащият власт не трябва да си служи с празни думи, а с оръжие и твърда ръка" и че „не разменя злато срещу мед".
В крайна сметка преговорите завършват със споразумение, което предвиждало част от оспорваните земи да останат под властта на Византия, като ромеите отстъпят Диампол (дн. Ямбол), а в замяна да получат Анхиало. Договорът е подписан на 17 юли, но за да влезе в сила, според тогавашния ред, трябвало да бъде произнесена и клетва, което бива отложено за следващия ден. Всъщност българският цар съвсем съзнателно протаква нещата, той като очаква пристигането на мощно подкрепление от татарските си съюзници. И наистина през нощта срещу произнасянето на клетвата в лагера на българите се изсипват 2-3000 татарски конници, така че Иван Александър, без много да му мисли, нарушава невлязлото все още в сила споразумение и сутринта на 18 юли българските войски, в пълно бойно въоръжение, пристъпват на бойното поле. Въпреки че разполага само с 3000-на армия, Андроник ІІІ ще не ще трябвало да приеме сражението. То започва, според хрониките, в първия час на деня и завършва в третия, т.е. провело се от 6 до 9 часа сутринта, тъй като през средновековието часовете на деня започвали да се броят от изгрева на слънцето.
Сражението е ожесточено, но с помощта на татарската конница, която удря в тила ромейските крила, българите разгромяват византийците, които обръщат в бяг и са преследвани до Русокастро, където, както свидетелства бъдещият византийски император Йоан Кантакузин, който също участва в битката, "ромеите се защитавали от варварите извън стените на крепостта". Преследвани от българите, остатъците от ромейската войска едва успяват да се скрият зад стените на крепостта. Поражението на Андроник ІІІ е пълно, както признават и самите ромеи, а победата на нашата войска е истински триумф, и както се изразява един старобългарски книжовник по този повод, Иван Александър „мощно низложи гръцкия цар и когато онзи се скиташе, го хвана с ръцете си". Българската армия се разполага край крепостта, а още на обяд същия ден българският цар изпраща пратеници за възобновяване на преговорите, като безспорната победа му позволява да диктува условията. В резултат на това, византийците напускат завинаги завзетите области, а важните черноморски градовете и крепости, между които Созопол, Анхиало, Месемрия, са върнати в пределите на българската държава. Междувременно, още когато се разнесла вестта за българската победа, жителите на Месемврия и останалите градове избили ромейските гарнизони и развели над кулите българските знамена. Иван Александър предприема още един дипломатичен ход, с който постига траен мир между двете държави, като сгодява осемгодишния си син и български престолонаследник Михаил Асен за дъщерята на Андроник Мария.